Да бъдеш или не - туй е въпросът.
Дали е по-достойно за душата
да понесеш камшицете, стрелите
на бясната съдба, или да се
опълчиш сам срещу море от мъки
и да им туриш край? Умри, заспи -
не повече... И знай, че твоя сън
е краят на сърдечна скръб и хиляди
жестоки удари - дял на плътта!
О, ето край желан! Умри, заспи...
Заспи или пък може би - сънувай?...
Да, и това е пречката; защото
какви ли сънища ще ни споходят
сред тоя смъртен сън, когато ний
отхвърлим всеки земен смут и мъка?
И туй ни спира. Този страх превръща
живота в дълголетна нищета.
Кой би понасял гаврите и бича
на времето, неправдата на силния,
на гордия презрението,мъките
горчиви на отвъргната любов,
потъпкването на законите,
безочието на властта, онуй
презрение, което получава
смиреното достойнство във награда
от недостойнството - кой би търпял
това, щом може да намери мир
с едно замахване? Кой би желал
да носи това бреме и да страда,
да стене в тоз мъчителен живот?
Но ужасът пред нещо след смъртта -
страната неоткрита, от която
не се е връщал никои пътник още -
смущава волята и ето, че
по-скоро сме готови да търпим
сегашните злини, отколкото
към други неизвестни да се хвърлим.
Така съзнанието ни създава
от всички нас страхливци; и така
естествения цвят на смелостта
изтлява в бледността на нашите мисли.
Дела на сила и величие
пред тоя страх изменят своя път
и губят има не дела...